Преди блогът да проходи отново, преди да тръгнем по петите му, публикувам нещо малко очаквано, съзнавайки, че времето не е точното. С този текст започвам работа по експериментален проект, изследващ феномена на Фенфикшън-а. Какво е фенфикшън? Защо младите четат и пишат фенфикшън? Как младите четат и пишат фенфикшън? Има ли нужда от подобно изследване изобщо? В първата част на проекта ще се опитам да се намърдам в чужди обувки, по мой си начин свои, да намеря универсалния принцип на това писане и да го сблъскам със своите принципи. Текстът по-долу все още няма заглавие. Текстът по-долу беше завършен на рождения ден на Симеон. Уви!
Chapter One
В тази мразовита зима той гледаше през прозореца на тъмния си кабинет, захапал пура, запалена наскоро. Слав примижа в тъмното, изтръска тютюневия си екстаз в близкия пепелник, най-обикновен, но необичаен в своята обикновеност, с пластмасови краченца и малък обков от поруменяла мед по ръба, в който бяха издълбани цифри, за които той не искаше да си спомня. Бяха ненужни вече, а той избягваше да оставя очите си да шарят по повърхността, да се опитват да разчетат написаното, знаше го наизуст. Лъхаше не точно вълнението за очите, сатенената кожа и припряните мисли, колкото вълнението, което ароматът й предизвикваше у него. Онзи трепет, на прохождащо дете в природата, който го съпътстваше през цялото време на отношенията им. Потърка длани във вълненото си сако и ненадейно спомените му го отведоха до онази безцелна нощ, която промени всичко.
3 години по-рано
Прага, Чехия
Дулото на топлия пистолет червенееше в ръката му. Той не бе убил никого, бяха предупредителни изстрели за един негодник. Велико бавно спусна гърба си по стената до него, запъхтян и с кървава рана върху памучната блуза, непригодена за подобни травми.
- Кой беше? - запита Слав
- И аз не зная, има ли значение! Зарежи дребния разговор, полицията пристига, нямаме време, нямаме място, нямаме и труп!Онзи ще си пропее всичко! Защо трябваше да издълбая онзи надпис в стената му? Мазилката му беше ужасна! - Велико говореше твърде бързо, узъртайки се на всички посоки.
Слав потупа пръсти в капачката на коляното си и се усмихна с един твърде суров поглед, с едно прекалено голямо задоволство.
- Мълчи тогава, Велико. Или бягай. Мен не ме касае. Те сега ще дойдат и аз съм доволен. Имаме да си поговорим с началника. Беше ясно, че исках да оставя следа, защо ми е да се занимавам с този идиот иначе. Искам да си спомни за мен. Не този. А началникът. Изхабих много от най-хубавите си кубински пури за него. Гледай го. Преди 3 седмици се гърчи пред мен, а сега поставя нови правила за прикриване на доставките, поставя на пост опитните си шарани. - Слав изръмжа.
След 40 минути се намериха в сградата на райнното. Напрегнатата атмосфера се усещаше повече за полицаите, отколкото за него. Велико бе заведен в друга стая. Слав се отпусна в един стол в своето помещение. Попи потта си с една копринена кърпа и зачака.
- Кога ще бъде тук началникът ви? - попита той пазещия го полицай.
- Ще бъдете уведомен, когато е тук.
Отговорът го подразни, той бе на крачка от това да изкорени чувството за величие на този чуждоземец, но в този момент вратата се отвори решително.
Плъзналата усмивка по лицето на Слав се парализира.
- Не ме очаквахте, предполагам. - заговори с бесен плам в очите влязлата висока жена.
Chapter Two
10 месеца по-късно
Слав се беше отпуснал в едно кресло до камината. Бумтеше огън и топлите очи на Нора се отразяваха в него. Всичко изживяно се навиваше като лента пред него. Спомни си за първата им целувка, не беше романтична, Нора беше опитала да го задуши в собствената му баня след една оркестрирана престрелка между хората му и полицейското управление, в което тя бе главен следовател. Имаше баня от кръв, а после собствената му кръв щеше да изстине на мраморния под в комплекса в покрайнините, направо в гората. След като го беше спасила, тя се срина на пода, напълно отчаяна от собственото си копнежно желание да не му позволи да умре, от спомените за всички, които загубиха животите си и за всички обвинения, които бяха връхлетели сърцето й от живите им близки, които я унищожаваха парче по парче от две седмици насам. Искаше да се сгуши в ръцете му, защото осъзнаваше, че те ще бъдат неин гроб, а тя искаше дори повече от него да се положи в пръстта.
- Добре ли си? - Нора от настоящето го стресна.
- Мислех си за момента, в който се отказа от полицията. Мисля, че няма да си го простя. Не исках да става така. Не мисля, че някога ти казах колко съжалявам, че те поставих в подобно положение. Скъпа моя, вече няма значение, аз съм свършен без твоята топлота, без твоята яркост, без твоята сила и твоята крехкост. И безкрайно съжалявам. Че не мога да живея без теб. Че не мога да ти позволя да живееш без мен. Съжалявам, Ахинора.
Сякаш я виждах в този момент. Скръстила ръце, с бледото си, мокро от сълзи лице. Говореше с всеки и всички, с всички, с които бе делила желанието си правда, за ред, за щастие и красота без насилие. С всички приятели от управлението, с всички ментори. А тя просто говореше сама на себе си. Така ми се струваше. Виждах как трепереше китката й, как се извиваха неестествено пръстите й, как дъхът й секваше, как косата й се просмукваше с тежестта на мислите й. Остави значката си. Там. Пред всички. И дойда при мен. И сълзите й онази нощ, когато се сгушихме един в друг в белите завивки, ме преследваха, въпреки че усещах метала от годежния й пръстен, поставен на ръката 15 часа по-рано, докато целувах кокалчетата й и шепнех до ключиците й.
Сега припомних на себе си и всички контрастни моменти, в които сме се смели. Когато нервно гризеше пръстите си, докато чакаше първата супа, която ми приготвяше, да заври и да не ме отрови, когато четяхме заедно Роалд Дал, а после и По. Тези вечери завършваха странно. Сетих се за Коледа, преди месец, когато ми беше завещан един пепелник на дядо й, върху който бяха издълбани датите, на които бе започнала службата му като генерал. Тя каза, че сега тези цифри мисловно символизират момента, в който сърцата ни са започнали да служат едно на друго.
- Не смей! Аз взех решение. И сега съм тук, до ударите на сърцето ти, което бие за мен. И няма да мога да съм никога по-щастлива. Знам го. - Нора наведе тъжно главата си към мен с топла усмивка на устните.
Целунах челото й тихо, без да се опитвам да привличам вниманието й върху жеста. Думите й толкова ме изплашиха.
Chapter Three
Любовта ми към него се увеличаваше по безброй много пъти всеки ден. Но любовта ми към света му беше по-заслепяваща. Така мислех. До последно. Защо ме боли, когато той се оттдръпне от мен през нощта в съня си? Защо не издържам мисълта, че може да го боли? Че може да не се чувства обичан? Защото искам да го подготвя за всичко без мен, или защото аз искам да бъда готова за нищото без него? Пред него бе театър. Но пред мен също беше. Всички стрели на любов, които забивах в него, той ги забиваше обратно в мен, но с такава нежност, че аз знаех, че той не ги забива, а ги прокарва нежно през кожата и душата ми. Исках да бъда там, когато падне, когато усети, че всичко е било ад, игра на неговия дявол, моята победа пред портите на знамението. Защо искам да потъна, за да не видя как ще е наранен? Защо го карам да си тръгне от мен, за да го спася, но не мога да му позволя да си тръгне, защото без него в мен изтръпва всичко, което изпитва и желае, и търси, и стене за покой и щастие, и обично изгаряне... Беше безкрайно лесно. Една партия. Да го накарам да види в мен това, което не е виждал дори в себе си преди, а после да го предам. Бях ужасна, знаех го, чувствах отвращението от себе си. Но аз сама се превърнах в това, дори не бе той. Истинската ми същност явно обичаше неговата, принадлежеше си с нея, но измислената още търсеше морали, смисъл... -Беше сън, любими. Ти никога не ще ме помниш, защото аз съм прах, вода в краката ти, с които падаш, морфин в очите ти, с които дишаш света, игла в дебрите на сърдечните ти нишки. – гледам го как изпадна в ступор, но не неочакван, а от радост. И мълча.
И сълзите се стичат невиди по лицето ми, и аз крещя, и падам, и се боря, и милея, и робувам за него. Неговата душа... Трахеята ми стиска гърлото.
(...)
Накрая се обръщам. И вървя, и тръгвам. Чувам го.
-Твоята душа и огризения ще бъдат клона, върху който ще се приютя...
Виждам полицейските коли, знам, че са за него, ще го чакат със затвореи очи, но той няма да избяга.
Защото аз го правя и за двама ни...
Oh, my dear pain,
My bloody moon feels no shyness in the vain
He was a foster, rotten root within the few
Oh, but he was sparse enrichment engulfed in my slender view.
Ahinorra
Chapter Four
Наблюдаваше отдалечаващата й се фигура, която го напускаше с такава грациозност, с такава прецизност в своето увеличение на изтезанието за сърдечните му нишки, с такъв финес, който тя не беше представяла нито пред неговия оголващ поглед, нито пред събличащите взирания на хората, събрани като лакеи на погребението на своя господар, които сядаха по терасите на дома му, по пейките, които той поставяше сред най-неестествени места, по избеляващите канапета, които той представяше за надеждна покъщнина на тия широкоскроени щрауси, доколкото един щраус може да е широкоскроен, заровил главата си във влажния пясък. И струваше му се, съвсем бегло му се струваше, че той се влюби повече в нея като фигура, която го напуска, в походката, с която се изливаше извън живота му, отколкото със свежите стъпки, с които се бе опитвала да влезе преди време. Сякаш никога не беше достатъчен образът, в който той се влюби, защото сам си го измисли, и с който се примиряваше през времето, защото осъзна, че сам го беше създал за себе си и не можеше да си позволи да не харесва собствената си мраморна статуя, колкото и тя да искаше да разцъфне в собствен цвят. Сякаш това не бе достатъчно вече, защото той беше успял да изтощи въображението си в опитите си да доразвива изфабрикувания образ, сякаш тоя образ вече бе дал всичко, което можеше да даде на подсъзнанието му и тази реалност, която неговата Хекуба се бе опитвала да му разкрие по времето на дългите им разходки из мъхестата гора, из ледените чаршафи, които шепнеха нощем, най-накрая се прокрадваше бавно, но ясно. Така че той така се влюби в отиващия й си образ и дотолкова се стресна, че въображението му отново е сбрало сили, за да превръща една дренка в пухкава малина, че я остави да си тръгне, не толкова заради самата нея, а заради натуралния й образ, който се намираше сега във високото му чело. Това беше един изпепеляващ микроб в тялото му, той сам не искаше да го изтръгне и затова само се усмихна преди да прекрачи прага.
Chapter Five
Притвори очите си за малко, после прокара пръсти през тези дълги клепачи, през бръчиците отляво. Кръвта му изпълваше всеки негов съд. Той се изправи. Премина през малката стъклена врата, зачака като котка, която може да ти позволи да я помилваш. Но и може да изиска ноктите й и тя самата да останат като клеймо. Усети, че някой идва, зениците му се пълнеха с живот, тои дишаше и през сърцето...
Беше тя!
-О, моя Нора, ти не трябваше да идваш, но аз така бленувам да падна в капана на всяко божество, което те напътстваше да дойдеш... – той се обърна към прозореца.
To be continued…
Коментари
Публикуване на коментар