МАРИНА: Бледите ни очерци за развитието и просъществуването на блога, направени много преди реалното публикуване на текстовете ни в него, несъмнено се превърнаха в едни особено изразени ярки краски по време на месеците, в които със Симеон опитвахме да заемем местата сред експерименталните си литературни вълнения, но и в които се стремяхме да създадем празнина, която да се запълни. Първоначално изразих своите виждания за това, което бих била способна да напиша, за да опиша способността си да създавам текстове, вплитащи се въобще в концепцията на блога, но постепенно смисловите ми разбирания за значението на общата ни работа върху тази конкретност се отрезвиха и се издигнаха и над идеята за свързване. Чрез всички размисли, публикувани тук през последните месеци, ние се стремяхме да укрепим една спойка, обвързване между отделното, но и близкото, между абстрактното, но и реалното, между вътрешния бяг, но и приласкаваното разбиране и съвместност. И въпреки искреното ми спокойствие, че през

  Диалогът ни е към своя край, а скоро блогът ЛиБРА ще се превърне в отворена платформа . Преди година, по повод честванията на Деня на Европа в ЕГ "Иван Вазов" - гр. Пловдив и след разговор с г-жа Ивилина Генова, с Марина започнахме да общуваме така - в карантина, на поне 100 километра един от друг, в седмицата преди празника, всеки ден аз пишех стихотворение, а Марина отговаряше на моето със свое. Отдавна се отрекохме от написаното, сигурно е нормално, ала още стоим зад кориците - тогава на предна корица Марина създаде нов мой подпис, а на задна - аз създадох неин. Та, позволете ми да припомня... https://issuu.com/simeonmarkov2/docs/finalofthebook  

класната ми, моята класна, като малка-малка всеки ден е ходила в дома на класната си. днес ти, ти, ти, ти, скъпа ми, каниш мен, мен, и мен, и старата си стара класна в дома си.