Пухената боа на мрака
Четено на Деня на философията в гимназията на Симеон, публикувано във вестника на гимназията ми без посвещението; за публикуването му тук беше трудно да открием посвещението, затова си го спомнихме.
Примка на бодливи рози затяга пустотата около човешкия взор,
изтръгнат писък се превръща в химна на омраза,
простира се желание за избавление подобно мор,
но накрая остава само на забвението тихата зараза.
Въже на мрачност увива се през яснотата на света,
плавно и смирено контролира усмивката на листопад ,
докато в миг на ужас някой разбере че превърнало се е в боа на мъстта,
за да удуши с нежността на сияние всеки откривател на скритата тъма - както стар,
така и млад.
И пак змията ще се запревива в името на блян за живеещ някой във смъртта,
ще притисне нямо клонищата на дърво със бели цветове,
за да ги смаже тъй жестоко във краката на тъмнина, напоена мислено с кръвта,
която тъй се лее от невидим труп, изгорен със неспокойни гневове.
Ще ликува после, пълзяща през усмихнати лица,
за да види осъзнаването, шарещо безмилостно студените очи
и пак ще се превръща в недокосващ убиец на слънца,
изпълнен със копнежа да чуе как света осъдително, с отрова в ръка, ще продължи да
мълчи.
На Симеон.
Благодаря ти, че даде петната на зебрата, която наблюдавах с години
и че ми помогна да харесвам изкачването по катерушките на живота...
Обичам те завинаги и вечно!
Писано специално за честването на Деня на философията в гимназията на Симеон, но непрочетено тогава.
Истина на тази дебра е тъмата
и оковите светлинни се сплитат на врата,
съпровождащи със отегченост плисъка на луната,
докато в миг на колебание тя напусна света.
Флегетон превръща се в огледало от жарава,
и се радваш, виждайки че не попадна в стъклената клада,
а парите прокарват безплътни пръсти към твоята забрава,
и със собствена прегръдка се даряваш, усещайки смъденето на безкрайната земна свада.
Светът не за тебе ще тъжи,
капките от този небосвод ще паднат закъснели, отричайки порока,
и ти ще отричаш този дъжд на чемширени лъжи,
и дъждът ще отрича на искреността потока.
Неверен на земята ще прокъсаш душата,
а тя ще погледне към среброто, забито в гърдите ужасено,
ще въздъхнеш копнежно, представяйки си че не се приспиваш със съдбата,
а в гроба земята ще се свлича уморено.
Победа
Писано, за да помогне на Симеон да седне да пише отново. В моите очи, заглавието на това стихотворение е отнесено до реалност, а самото то е изтръгната мисъл.
И в очите свои се оглеждаше,
а те не бяха част от празнотата, от плътта,
а сляха в се в страха, който ти подвеждаше
и грубо засадиха със цветя света.
Едип се притиска в празния ми поглед,
защото той поема в бялото и непонятното,
щрихите ти рисуваха един гълъб по оглед,
а аз още прогизвах в сухите сълзи на кухините във вероятното.
Et conscientia (в съзнанието)
Посветено на съучениците на Симеон, на учениците на неговата гимназия; публикувано във вестника на гимназията на Симеон, ала непубликувано във вестника на моята гимназия; преди да напиша посвещението, Симеон ме уговаряше да го посветя на него. Посветено повече на Бояна, отколкото на него.
Топли ветрове обвяват твойта сила
и пламват ледовете в твоите пустини,
душата играе със сълзи пред погледа
твой
и сълзите стават стъкълца, забити в
нечии картини.
Кръвта пада прозрачна пред прозорците
в знойния мрак,
сняг затрупва нея, а тя затрупва този
сняг
и пламъци хвърлят тежки сенки връз
паднали колони на чистотата,
и никому е ясно какво ще мие душещи
вълните твоя бряг.
И хрътките на Ада за тебе в жертва да
пият сняг от на душата ти сърцата,
и да се давят ангели във водата по
земята за единствен твоя мир,
и в ейдоли да се превръщат на теб
лицата,
за да стъпваш в отровата, в която ще се
давиш, пак не ще вкусиш своя пир.
И буден ще те пази само чуждо
привидение за теб самия,
и ароматна смола ще подклажда
пепелта твоя сред дантелените бури,
плач от твоите очи ще праши мечтата
да си бъдеш сам месия,
календите ще пъдят враните твои и ще
ги поднасят пред твоите авгури.
Приказки ще шепнеш през стон,
те ще те приспиват, ще подпалват рози
и с рози обгорен ще бъде твоят мислен
трон.
Суетата ще запали за теб наслада,
бездиханен ще останеш потопен в
красотата и жлъчта на тази свада.
И огън ще се среща с ветрове в очите ти
притихнали,
снегът ще пада отново като вир на
водата в небесата и твоята душа,
ръцете ще се движат бурно, но някак
стихнали
и аз не ще се плъзгам по леда в ума, за
да го разруша.
На вас - имам чувството, че ви познавам с ума, съзнанието и добротата ви.
Имам чувството, че съществувам и като паралели близо до вас, заради простата искреност и всеобхватност срещу мен, а може би и срещу вас.
Очи от библейското
Посветено и на друг, нищо че ще прочетете само името на Симеон.
В светлината й се крие негова сянка,
опитомени стоят очите пред времето,
кухините остават изсушени локви само,
белите й пръсти ще притискат бремето.
Човките на неговите птици възпират й в полета прелетната плът,
югът ще бъде убежище на смъртните й катакомби,
неговият дъх ще стане въздух недихаем в този й олтар и кът,
рукнало ще бъде виното пред нея, рукнало не от вода, а от кръв.
На Симеон,
в светлината се крие най-прекрасната тъмнина…
Обичам те безкрайно!
Коментари
Публикуване на коментар