Този текст беше измислен за празник на моята гимназия, измислен, защото не е създаден сред досегашните ми мисли, а е напълно нов за една празнина, която трябва да отговаря на условия, различни от тези в мене - този текст бе съобразен с едни училищни изисквания отвъд моя начин на писане. Поради неизвестни ми причини той не бе включен в празника. Затова блогът го приютява.
Митологична пролет
Тази лунна тишина беше кръговрат. И в своите очи оглеждаше прииждащата светлина, лицата й бяха шумни в безшумието - зовът им беше приказна сирена, спяща насред омаен остров. И нейният сън стопи мрака със своето безвремие, в безкрая му не остана спомен, усещаше се само силата на прилива, носещ със себе си трепета на първите цветя. Корабите бяха стихнали като тополи в нощта. Наблюдаваха облаци, изпълнени с топлина. Бризът шепнеше своите предания за настъпващата доброта, за тази смела надежда, прокарваща ръце през страха на самотата. Усмивките им бяха още крехки, но озаряващият поглед събираше капки сутрешна роса и първите утринни лъчи, за да създаде океан и небе от настъпващата първична блаженост сред затихващите бури. Едно видение живееше насред разруха, но неговите лебеди в призрачно красиви води, маслиновите клонки, растящи, прегърнали напуканите скали, неговите умиротворени ангели -образи на нежните мечти, отправяха молитви към чистото небе, а разрухата беше една пеперуда, трансформираща се в светла вяра на високата дъга. И беше неспособна да се завърне пак към мрака, да се открие паднала насред прахта, въпреки че бе свободна и свободата й беше път единствено към съществуването в сгряваща светлина. Лебедите живееха по-добре през зимата, но тяхна същност бе пролетта. Там те откриваха защо обичаха зимата, но презираха студа, обърнали поглед към душата на Земята в небесата - целувка от доброто, оставена като дар на изворна сила пред портите на новия живот
Коментари
Публикуване на коментар